И как мога да знам?-

питаше се той непрестанно, докато сортираше стари дрехи, книги, които не го вълнуваха повече и прашни листи от забравени лекции.

Как мога да знам, кога е окей да си тръгна, как да се сбогувам с този град, как да не мисля за предишния.

Направи си чай, но го забрави на перваза, защото разглеждаше снимки – такива, от които се изчервяваше, такива, които скъса веднага на парчета, защото боли, да, дори след толкова време, такива, които го отегчиха, толкова, че се сети отново за чая.

Искам главата ми да гръмне, да изчезне, да се пръсне из въздуха, да попия тук и да не си тръгвам, но и някак да не оставам.

Мина много време. Мислеше за нея всеки ден, за онези моменти на абсолютно сливане, когато вечеряха бавно заедно, взимаха вана или брояха минутите, докато дойде трамваят. Тя бе от онези хора, с които не разговаряш, защото е излишно – просто се потапяш.

Сега късаше точно тези снимки.

Още една любовна история, добавям, докато клавишите потракват, а тъмнината е навън.

Или може би е от онези истории, на нереално прозрение, че сме много по-малки, но виждаме много повече.

Напускаме градове, откриваме нови, наричаме, изслушваме и измисляме.

Защото сортирането на дрехи и вземането на вана и пиенето на чай е, в повечето случаи, една любовна история. И изход.

Желязко и машините

Той се прибра вкъщи, всички бяха излезли, потърси котката, нямаше я, отиде до банята, заключи се вътре, отвори шкафа под мивката, погледна вяло бръснарските ножчета, лекарствата, тоалетната хартия, усети огледалото пред себе си и изчакващото отражение, изплаши се да съзре погледа си, разплака се.

Разплака се горчиво, взе руло тоалетна хартия и се свлече на пода.

Желязко бе във втори клас и с разбито сърце.

Плака няколко минути, после наплиска лицето си със студена вода, взе чиста кърпа, попи водата по клепачите, събу чорапите си и ги хвърли заедно с кърпата в коша с мръсно бельо, отвори тубичката с крем за бръснене на баща си, нарисува си с бялата пяна мустаци, едва тогава посмя да се погледне в огледалото. Отново се разплака. Отключи вратата, изтича в детската си стая и намери котката да спи на малко слънчево петно върху бюрото му.

В училище Росица му каза, че е извънземен, защото тялото, в което се намира очевидно не е неговото, иначе щеше да се държи като момче. Росица имаше дълги руси коси, сплетени в стегнат кок, неприсъщ за малко момиче, изглеждаше строга и тъжна. В часа по трудово обучение трябваше да се разделят на две групи – момичетата се учеха да шият, момчетата да мерят с шублер.

Желязко обичаше шевни машини, ведрото потропване на иглата, колелото, което като продължение на ръката се завърташе в неспирен бяг, лабиринта, през който преминаваше конецът, нежните рисунки на шева по материята, фините докосвания, които гарантираха безупречното функциониране на уреда, настройките за регулиране на разстоянието между два бода, кръглата скала за избор на шаблон, лоста за заден шев. Една малка вселена със своите специални закони и механика, и той мечтаеше да докосва и да се грижи и да опознава все повече този железен организъм.

‘Ти си момиче, ти си момиче!’ – крещеше Росица и приклякваше леко с коленца, пляскаше с бели длани, неподвижният кок приличаше на слъччева корона. Желязко несъзнателно се бе отделил от групата на момчетата, шублерът в лявата му ръка, гледаше в мечтание най-близката машина, свободната ръка бе положил в кошницата с разноцветни макари до него.

Ако просто бих могъл да се приближа още малко, да прокарам бавно конеца, да докосна иглата, да пъхна плата, да завъртя колелото, първото проникване, конецът се засуква в изкусен бод, студеният блясък на металното тяло, моите ръце движат, светът се засилва, цветовете се надпреварват в съзидателен бяг, платът изостава, погледът ми ще обхване всичко, ще бъда част, машината не може без мен, машината не може, без мен, машината, не може.

„Желязко! Желязко! Желязко, веднага напусни час!”

„Момичее, момичее!”.

Слънчевият кок се справя с равновесието, коленцата приклякват, гласовете се смеят, макарите биват докосвани, машината съзерцавана, шумовете се блъскат право в сърцето, а котката спи върху бюрото, момчето.

desired

Провокативна филмова селекция, след която ще оставиш всички предразсъдъци в килера.

Ако началото на 90-те е било малка революция и непростимо скандално да покажеш документалния филм Paris is Burning (Jennie Livingston) на престижен филмов фестивал, то днес drag-кралици и всякакви куиър-фигури надали биха предизвикали обществен шок, разхождайки се по кино екраните. Означава ли това, че живеем в един по-толерантен, по-открит и свободен свят? Големите въпроси без отговори не винаги плашат, а точно напротив – могат да бъдат завидно продуктивни.

Това ни доказва програмата desired!, която Наташа Франкенберг куратира за тазгодишния Международен Филмов Фестивал за жени-режисьори (невероятния резултат от сливането на легендарните Feminale и femme totale), който се проведе от 14. до 18. април в Кьолн, Германия. От десетилетия насам фестивалът дава пространство за изява на жените във филмовото изкуство – всяка година има конкурс за дебют, както и еклектична панорамна програма, която цели да обхване в максимален спектър най-актуалните филмови продукции. Отделно се организират уъркшопове и множество дискусионни панели, тъй като всяка година има специален фокус.

Тазгодишният си постави задачата да вдигне завесата към Балканското кино. Макар режисьорките от региона да печелят престижните награди на европейската сцена (само за подсказка: Ясмила Жбанич, Аида Бежич, Иглика Трифонова, Илеана Станкулеску, Надежда Косева), балканските филми често са една голяма въпросителна.

Програмата с транс-дженър филми на Наташа също диктува една подобна акутна намеса с цел разбиване на клишета и стереотипи. Имайки предвид, че понятието куиър се дистанцира от фиксираните полови определения, се очертава един интересен парадокс – филми с куиър-тематика, създадени от куиър режисьори, получват платформа на фестивал, който функционира точно чрез концентрацията върху работата на жени (но не и на мъже). Точно този нестабилен и противоречив момент на дефиниране дава възможност да се разбият правилата, да се преминат граници и да се погледне по нов начин на всичките форми на копнеж и полова принадлежност, които животът предлага.

Самата Наташа е учила за детска медицинска сестра. След време разбира, че всъщност нейната страст е в съвсем друг спектър. Започва ново следване в сферата на филмовите и телевизионни науки в Бохум, Германия, където в момента, покрай работата си за доста филмови фестивали и независими арт проекти, завършва докторантурата си.

Каква (лична) мотивация се крие зад решението да куратираш филмова куиър-програма? Възможността да съставя една подобна програма се оказа за мен невероятно предизивикателство. По този начин аспекти, които ме интересуват както в личен, така и в професионален план, се свързаха с огромното ми въодушевление за филмови фестивали. Всъщност фактът, че тази програма се случва, не е резултат от решение про/контра. Мотивацията ми е много разнообразна. От една страна намирам темата в политически смисъл изключително важна. Вярвам, че филмите и медиите като цяло ни дават идеи, какво може да се (из)живее, като по този начин се стабилизират определени норми. В същото време остава и пространство за алтернативните решения. Като младо момиче обичах да търся във филмите образи на лесбийки, тъй като съм израстнала в малък град, където не познавах двойки, различни от класическото хетеро-семейство. За мен беше важно да намеря образи и истории на това, какво означава да си лесбийка. 15 години по-късно осъзнавам, че изборът на алтернативни фигури, с които можеш да се идентифицираш, е все още доста ограничен. От друга страна, в академичната ми работа се сблъсках с много теории и похвати, които задълбочиха интереса ми към подобни теми. Станах много чувствителна относно структурите, които повтарят историите, относно стриктно фиксираните представи за семейство, връзки, любов, секс, които научаваме като абсолютно естествени. За фантазията не остава много място. Идеята да преоткрия именно този дефицит се свърза с личния ми житейски и професионален опит в програмата desired!.

Какъв е изборът и предлагането на куиър-филми в Германия? Има ли изградена сцена? Може би е смислено първо да уточним понятието куиър. То е резултат на дългогодишни процеси на критика точно на това рамкиране според пол/цвят на кожата/сексуални предпочитания. Идеята е тези категории на (полова) идентичност да бъдат деконструирани, разрушени, разобличени. Целта е да се постигне ниво на флуидност в мисълта и разбиранията, да се противопоставим на тази ясно дефинирана двуполова система. Интересно е, как чрез образи и език представите се затвърждават, на много нива и чрез много невидими механизми. Аз разбирам куиър точно така: като несъгласие, скепсис, любопитство и провокация. В Германия има все повече проекти, които обхващат този спектър от идеи. В Интернет се намират стотици блогове и форуми, които тематизират куиър изкуство, но и начин на живот. При филмовите фестивали, въпреки дългата традиция на ЛГБТ-филми, все още се разказва за голямата моногамна хетеро любов. Чрез малкото куиър фестивали в Европа възниква нова естетика, нов набор от сюжети, чиито работен алгоритъм е точно това политическо разбиране за да-бъдеш-куиър. Трудно е обаче да се говори за една добре организирана хомогенна сцена. Има много идеи, много ентусиасти и проекти, самите филми са доста различни като заряд: някои са истински активизъм, радикални в своите политически послания, други са просто искрено забавление. Затова и етиткетът New Queer Cinema не би бил адекватен за всички продукции след 90-те.

Според какви критерии избра филмите в програмата? Единственият критерий беше желанието ми да обхвана, колкото е възможно, различни спектри от истории. Има ли програмата ти определено послание? Мисля, че всеки трябва сам да открие ценното в тази програма. Би било нелогично да работя с куиър филми и да искам да изпратя едно определено послание.

Кои са твоите лични фаворити? Цялата програма е личен фаворит, защото вложих много в селекцията. И сега съм още толкова развълнувана, как ще бъдат приети филмите. Те са много разнообразни като жанр и техника на представянето. Working on it pазказва за проекта на Karin Michalsky и Sabina Baumann и възможността да се противопоставиш на общоприетите полови представи, които объркват и смущават дори в най-ежедневни ситуации. Документалният филм Edie & Thea, A Very Long Engagement на Greta Olafsdottir и Susan Muska представя историята на две жени, които чакат повече от 40 години, за да могат да се оженят легално. Champion (Shine Louise Huston) показва по изключително неприличен и провокативен начин феминистка порнография. Отделно има селектирани доста късометражни филми, както и специална програма за анимационни куиър филми, които инсценират чрез много специфични технически похвати различните сексуалности.

Повече информация на www.frauenfilmfestival.eu

Изход вляво.

Когато той се появи, аз бях болна. Със силна температура и затруднено дишане. Тогава той не ме забеляза, може би само е усетил топлите вълни, когато се разминахме по коридора. Може би е чул, как затворих бързо очи. Стори ми се, че миглите ми изпляскаха като криле на подплашена птица. Усещах се шумна, тромава и все едно се бях разтегнала из целия коридор, тлееща и стресната, дали въздухът ще ми достигне. Всеки сантиметър от това голямо тяло беше неудобен и излишен. Искаше ми да се скрия в гънките на тапетите и да наблюдавам палците му, докато държи китарата, извивките на гърба му, докато се смее.

Когато аз се появих, той залепяше обяви за изгубената си котка. Кообра, с две О. Не попитах защо се казва така, защото бях сигурна, че зад това име се крие добре обмислена история, която той разказва всеки път с привидно удоволствие.

Беше късно лято, нощите бяха къси, а слънцето се търкаляше мързеливо всяка вечер и оцветяваше кожата в карамелен цвят. Ние прекарахме четири нощи на неговия балкон. Четяхме книги, ядяхме ябълки, а той ми разказваше смешки в рими. Все едно винаги е било така и винаги ще бъде така. През деня аз бях на работа, а той търсеше Кообра. През тези дни забравих да пия витамините си, да си платя наема, да се обадя на леля ми за рождения й ден, да купя прах за пране, за посрещна приятел на летището, да взема колелото си от поправка, да си проверя имейлите. Забравих, че някога съм била самотна.

На петия ден получих обриви, хазяинът ме нарече лигла, все още не знаех, че съм забравила рождения ден на леля си, облякох моряшката фланелка от предната вечер, ударих си плесница, че съм забравила за летището, нямах нови съобщения. Все пак успях да взема колелото си от поправка и отпраших към парка да търся Кообра.

Намерих него с едно момиче, седяха един до друг и галеха измършавял котарак. Момичето беше със слаби колена и коса с цвят на липа. Исках да я гледам дълго и да не виждам него. Исках да чуя гласа й, да докосна брадичката й, да се влюбя в нея. Тя щеше да скъса струните на китарата и обявите за изгубената котка, щеше да заключи балкона и да не купи ябълки, щеше да вземе колелото ми от поправка. А аз щях да имам цялото време на света да излекувам тази болка във върховете на пръстите и в корените на косата.

свещ

Спазвам стриктно правилата на деня, докато очаквам твоя отговор.

Изхлузвам се от леглото, поглеждам навън и изчаквам чая си. Сградата срещу мен е сив, бетонен куб. Разглеждам прозорците на хората и тайно надничам в техните истории. Докато очаквам твоя отговор. Искам да се скрия зад пердедата им, да подслушам разговорите им, да отворя всички чекмеджета, да разлистя книгите им, да пусна плочите им.

На втория етаж виждам прозорец, рамкирал възрастен мъж пред телевизор. Този мъж вероятно е пазарувал по-рано, стоплил е в микровълнова порция пиле-фрикасе, изхвърлил е боклука и е нахранил рибките си, обадил се е на брат си в съседния град, поздравил е жена му, попитал е за техен братовчед, сега гледа риалити-предаване и не ме вижда. И аз не го виждам, издигам поглед към горните етажи. Деца играят сред куп стари дрехи, жена влиза с чиния сандвичи, отваря се бутилка сок. Бетонен куп сюжети за неуморната ми фантазия, докато очаквам твоя отговор.

Представям си, как се будиш, чакаш чая си и поглеждаш в изминалите дни. Спомняш си смешките ми, разрошената ми коса, как купувам вестник, как поръчвам обяд, как търся дребни, за да платя. Мислиш си, какво да ми отговориш, докато спазваш стриктно правилата на деня и се опитваш да не ме вмъкваш като задължение.

Аз не трябва да тежа, не трябва да напомням, не трябва да трябвам, нека да съм там.

Като се събудим ще изтичам до пекарната, ще направя кафе, ще тананикам нещо, докато нареждам закуската на пода. Пикник сред бетона, докато очаквам твоя отговор.

Тръгвам из града и бера жълтурчета. Ще ги сложа във ваза и след два дни ще имам стая с глухарчета. Не искам след време някой да погледне през прозореца ми и да види, че сме глухи.

Изчаквам тихо отговора ти.

ритуали

Измих бавно лицето си, сложих крем под очите, малко парфюм, облякох чисто бельо, черно, сложих вода за кафе, обелих ябълки и праскови, оставих косата си пусната, сложих 3 лъжици сметана в чашата си, отворих прозореца, вдишах дълбоко и забравих. Забравих, как се връщам в спалнята, стъпвам между куп възглавници, разхвърляни по пода, повдигам завивката и виждам застрелян поредния таен любовник.

кухненски нож

От теб ми остана голям кухненски нож. Донесе го една вечер, когато лятото плахо се подаваше зад оловните облаци, с които сме свикнали да се будим, след като възмутено бе установил, че нямам в кухнята си нищо разумно, с което да разрежем на сутринта ананас, утрото след нощта, в която за първи път щеше да ме събличаш, да ме целуваш до отворения прозорец, под който минават – закъснели самотници – безпризорно влюбени романтици – бездарни музиканти – пропити поети – обещаващи любовници – щеше да спиш до мен, а на сутринта, докато оцветявам миглите си в черно, да режеш ананас за закуска. Твърде сладък и твърде рано.

Твърде рано се събудих и днес и докато вадех кафето от хладилника си спомних твоето неразбиране към навика ми да приготвям преди лягане кафето си за сутринта, което изстудено смесвам с мляко. Ето го отново големият нож, лежи студен до лъжици и вилици, отдавна неизползван, прилича на правописна грешка в рецептата за деня ми.

Целият този върволяк от кадри, накъсани, надупчени като билети към последна спирка, се повтарят в един непрестанен лууп, в който няма имена, само лица с широко отворени очи, лица, в които се призпознавам, в които се губя, които сънувам. Мога да сменям филтъра на мислите си, мога да крещя по-силно от шума на случилото се, мога да танцувам върху тебеширения прах на нарисуваното. Но бягайки все се връщам, към една голяма и пулсираща липса.

Точно както вчера следобед сънувах онази малка жена, целувам я по чупливите рамене, усещам я топла и в мен, как се смалявам пред удоволствието до малка точица, знак на препиране, оплитам се в басовата линия на музиката, звучаща извън съня, някъде в стаята. Събуди се, събуди се, събуждам се, преди да съм свършила. Едва се довлачвам до кухнята за чаша вода. Ножът. Ти. Отново.

Нарязвам жълтата лента, забраняваща входа към миналото, покрито с два пръста прах и изкуствено накована амнезия. Отварям измислени архиви и препрочитам историите, там където съм съхранила и твоите тайни.

Онези малки легенди от живота ти преди мен, които така ме смущаваха докато дишахме в едно пространство. Опитвах си да си представя, кои жени са се губели в косата си, какви пръсти са свързвали бенките по гърба ти в малки рисунки, или може би само аз го правех, рисувах призраци по кожата ти, видими единствено на свечеряване, в паузата между два удара на сърцето.

Омръзна ми да сме многоточия.