** бях в 11-ти клас, когато написах тази историйка за конкурс на Списание 1
Сутринта се събудих с неприятното усещане, че ще изживея още един сив ден, познат като всички останали дни в малкия град. Колко ли пъти вече се опитвах да намеря начин да се чувствам пълноценна… но това е невъзможно- нямам какво повече да дам от себе си, тук.
[ Възрастните хора ме натоварват със своите очаквания, напътствия, съвети. Наслагват нереализираните си проекти като прозрачна оризова хартия върху мен, просто, защото съм млада и всичко е пред мен- искат да ме изрисуват с техните недокоснати багри, но тогава годността на моите бои ще изтече. А поривът да създаваш изкуство във всичките му измерения е най-чистият. Устойчивост.]
Изпих чашата горещо кафе и напъхах в раницата си фотоапарата, бележник и молив, пакетче лукчета, пари. Излязох рано, за да погълна свежестта на утрото и тишината.
[ Стига излишен шум ! ]
Хванах първия автобус за възможно най-далечната точка. Колкото по-далече, толкова по-далече?
[ Дали бягството е проява на слабост или изтръгнат вик за глътка свобода, извън познатите граници и маркировки? ]
Пътувах дълго. Бях притихнала и най-хубавото беше, че останах вярна на себе си, на убеждението си, че градът е моето убежище. Просто нищо друго не ме опиянява така както непознатите улици, както незапомнените лица и прозорци, както оградите, зад които се крие някаква история, както всичко, което не носи белезите на моята крепост. Градът не ме утешава, не ме съди. Просто ми показва всичко такова, каквото е. И ми позволява да остана. Да снимам.
Бях сама. Тръгнах си от моя град ,защото се чувствах празна, но сега пътувам към новото и непознатото, за да може то да се впие в мен като пулсиращ организъм. Всеобщата полифония ще усили контрастите в мен, сенките ще подчертаят формите.
[ Пропуснатите моменти никога не се връщат при теб, те се стапят в атмосферата, натежала от творчески вопли.]
Автобусът спря за малко на някаква бензиностанция. Пътниците пушеха припряно, аз успях да изпия още едно кафе. Странно, но безличността на обстановката ме зареди изключително.
Когато потеглихме извадих бележника. Исках да излея върху белите листи всичко, което минаваше през ума ми, но мисълта се клатушкаше, тромаво поклащаше телце.
Записвах в големи скоби разни думи, които изплуваха на повърхността. Накъсвах случващото се на кадри и се забавлявах много.
Следващ кадър- пристигане в новия град. А сега накъде?
[ Наръчник на 18-годишното момиче за непознатия град. Как да търсим? ]
Седнах в един парк, за да почета. Купих си от първата книжарница, която се изпречи на пътя ми, книга на млад, крайно неизвестен поет. Четях и осъзнавах колко много още има да ми разкаже този град.
На съседната пейка някакъв мъж дрънкаше фалшиви акорди на китарата си.
А аз ще свършвам моето разказче, защото съм вече в града.
Последна мисъл в големи скоби, записвам бързо с зле подострения молив.
[ Няма окончателни моменти.]
Сутринта се събудих с неприятното усещане, че ще изживея още един сив ден, познат като всички останали дни в малкия град. Колко ли пъти вече се опитвах да намеря начин да се чувствам пълноценна… но това е невъзможно- нямам какво повече да дам от себе си, тук.
[ Възрастните хора ме натоварват със своите очаквания, напътствия, съвети. Наслагват нереализираните си проекти като прозрачна оризова хартия върху мен, просто, защото съм млада и всичко е пред мен- искат да ме изрисуват с техните недокоснати багри, но тогава годността на моите бои ще изтече. А поривът да създаваш изкуство във всичките му измерения е най-чистият. Устойчивост.]
Изпих чашата горещо кафе и напъхах в раницата си фотоапарата, бележник и молив, пакетче лукчета, пари. Излязох рано, за да погълна свежестта на утрото и тишината.
[ Стига излишен шум ! ]
Хванах първия автобус за възможно най-далечната точка. Колкото по-далече, толкова по-далече?
[ Дали бягството е проява на слабост или изтръгнат вик за глътка свобода, извън познатите граници и маркировки? ]
Пътувах дълго. Бях притихнала и най-хубавото беше, че останах вярна на себе си, на убеждението си, че градът е моето убежище. Просто нищо друго не ме опиянява така както непознатите улици, както незапомнените лица и прозорци, както оградите, зад които се крие някаква история, както всичко, което не носи белезите на моята крепост. Градът не ме утешава, не ме съди. Просто ми показва всичко такова, каквото е. И ми позволява да остана. Да снимам.
Бях сама. Тръгнах си от моя град ,защото се чувствах празна, но сега пътувам към новото и непознатото, за да може то да се впие в мен като пулсиращ организъм. Всеобщата полифония ще усили контрастите в мен, сенките ще подчертаят формите.
[ Пропуснатите моменти никога не се връщат при теб, те се стапят в атмосферата, натежала от творчески вопли.]
Автобусът спря за малко на някаква бензиностанция. Пътниците пушеха припряно, аз успях да изпия още едно кафе. Странно, но безличността на обстановката ме зареди изключително.
Когато потеглихме извадих бележника. Исках да излея върху белите листи всичко, което минаваше през ума ми, но мисълта се клатушкаше, тромаво поклащаше телце.
Записвах в големи скоби разни думи, които изплуваха на повърхността. Накъсвах случващото се на кадри и се забавлявах много.
Следващ кадър- пристигане в новия град. А сега накъде?
[ Наръчник на 18-годишното момиче за непознатия град. Как да търсим? ]
Седнах в един парк, за да почета. Купих си от първата книжарница, която се изпречи на пътя ми, книга на млад, крайно неизвестен поет. Четях и осъзнавах колко много още има да ми разкаже този град.
На съседната пейка някакъв мъж дрънкаше фалшиви акорди на китарата си.
А аз ще свършвам моето разказче, защото съм вече в града.
Последна мисъл в големи скоби, записвам бързо с зле подострения молив.
[ Няма окончателни моменти.]
No comments:
Post a Comment