Rafaël / Lëafar

Испанецът разказва визуални истории с експериментален звук и неясен край

Наред с това няма свободна минута от лайв-пърформънси в пространството между Берлин, Париж и Мадрид, фестивалите за аудио-визуално изкуство го обичат в програмите си, а името му все по-често се спряга в пресата като една от звездите на експериментална сцена.

Но дори и нашият скептицизъм към звездните синдроми и гръмките заглавия не се оказа достатъчен, за да подминем с кокетна незаинтересованост Rafaël. Най-малкото след като преди 3 седмици спечели Vj-Contest в рамките на Международния Видеофестивал в Бохум, Германия (за протокола: журито беше безмилостно, а именно представители на Transmediale Berlin, PixelAche Helsinki и Liverpool Biennial Independent). Въпреки това, с творческа прецизност той заявява, че не иска да бъде наричан Vj. Спазваме желанието му и се опитваме да идентифицираме изкуството му. Какво знаем до сега?

Истината е, че не знаем много за Rafaël, той не обича да говори за себе си, а за работата си. Единствено изключение правят моментите, когато разказва за 16-годишния си син, редовен протагонист в неговите късометражни филми.

Работата на Rafaël може да бъде описана като експериментален наративен пъзел: кратки видео-филми, фотографии, футидж от стари филми и рок-концерти. Всичко се трансформира, разбърква, сглобява, отново се модифицира, а сюжетните му линии се вплитат в адски ранообразен, някак начупен ритъм. Един от основните му мотиви, разказа ни той, е системата му 1+1=3, която според него описва повечето любовни истории... Да, няма как да пропуснем вечната тема, особено когато я проследяваме в динамичния колаж от черно-бели фотографии, проектирани върху копирна хартия, сцени от евтини телевизионни опери, чиито саунд е мутирал до едно протегнато i love you, тичащи коне и все още малкият му син, крещящ безгласно в банята, смачкал в малките си ръце лицето си. Все същата драма, все с различни герои.

Всъщност в естетиката му не се открива нито нотка сантимент, има по-скоро един много класически кинематографичен полъх и осъзнато отдръпване от усещането за гумени дигитални контури. Аналоговото е работещият механизъм, а наред с типичния арсенал, състоящ се от лаптопи, миксери и всякакви копченца и бутала, Rafaël слага до пулта електрическа китара, която включва по-късно в пърформънса. Пропуснахме ли да кажем, че той сам създава музиката си? А уточнихме ли, че това става едновременно с генерирането на образите?

„ Аз съм в драматургичния процес: изсвирвам и миксирам себе си. Моите пърформънси са някъде между импровизациите на пианиста и прожекцията на кино-стената.”

Е, сега вече разбираш, колко забавно може да бъде.