Rafaël / Lëafar

Испанецът разказва визуални истории с експериментален звук и неясен край

Наред с това няма свободна минута от лайв-пърформънси в пространството между Берлин, Париж и Мадрид, фестивалите за аудио-визуално изкуство го обичат в програмите си, а името му все по-често се спряга в пресата като една от звездите на експериментална сцена.

Но дори и нашият скептицизъм към звездните синдроми и гръмките заглавия не се оказа достатъчен, за да подминем с кокетна незаинтересованост Rafaël. Най-малкото след като преди 3 седмици спечели Vj-Contest в рамките на Международния Видеофестивал в Бохум, Германия (за протокола: журито беше безмилостно, а именно представители на Transmediale Berlin, PixelAche Helsinki и Liverpool Biennial Independent). Въпреки това, с творческа прецизност той заявява, че не иска да бъде наричан Vj. Спазваме желанието му и се опитваме да идентифицираме изкуството му. Какво знаем до сега?

Истината е, че не знаем много за Rafaël, той не обича да говори за себе си, а за работата си. Единствено изключение правят моментите, когато разказва за 16-годишния си син, редовен протагонист в неговите късометражни филми.

Работата на Rafaël може да бъде описана като експериментален наративен пъзел: кратки видео-филми, фотографии, футидж от стари филми и рок-концерти. Всичко се трансформира, разбърква, сглобява, отново се модифицира, а сюжетните му линии се вплитат в адски ранообразен, някак начупен ритъм. Един от основните му мотиви, разказа ни той, е системата му 1+1=3, която според него описва повечето любовни истории... Да, няма как да пропуснем вечната тема, особено когато я проследяваме в динамичния колаж от черно-бели фотографии, проектирани върху копирна хартия, сцени от евтини телевизионни опери, чиито саунд е мутирал до едно протегнато i love you, тичащи коне и все още малкият му син, крещящ безгласно в банята, смачкал в малките си ръце лицето си. Все същата драма, все с различни герои.

Всъщност в естетиката му не се открива нито нотка сантимент, има по-скоро един много класически кинематографичен полъх и осъзнато отдръпване от усещането за гумени дигитални контури. Аналоговото е работещият механизъм, а наред с типичния арсенал, състоящ се от лаптопи, миксери и всякакви копченца и бутала, Rafaël слага до пулта електрическа китара, която включва по-късно в пърформънса. Пропуснахме ли да кажем, че той сам създава музиката си? А уточнихме ли, че това става едновременно с генерирането на образите?

„ Аз съм в драматургичния процес: изсвирвам и миксирам себе си. Моите пърформънси са някъде между импровизациите на пианиста и прожекцията на кино-стената.”

Е, сега вече разбираш, колко забавно може да бъде.

.

последно завинаги
единствено и само
последно сляпо вричане
обещавам със затворени очи
докато тълпата ме поглъща
в гладен спазъм.

Xenia Lesniewski

XENIA LESNIEWSKI
свръхчувствителен хардкор

Фактите за набиране на начална скорост: Ксения е родена през 1985 във Франкфурт на Майн. Тя е художничка, илюстратор, аниматор, режисьор, пърформър. Миналата година през Дните на Късометражното кино в Оберхаузен спечели наградата на 3SAT за анимационния си филм SUPERSENSIBEL. Тази година отново получи награда- за видеоклипа EGODYSTON. Между тези две награди в биографията й намираме множество участия в различни филмови фестивали, самостоятелни и групови изложби, както и приличен брой отличия- достатъчно поводи да погледнем с интерес към това момиче.

А тя има какво да ни разкаже, довери ми се.

Работата на Кнесия е много комплексна. Тя работи с различни медии и източници, всеки от които внася различен интензитет и значение. Открояват се препратки както към класическата психоанализа, така и към стрийт-арта. Бунт, неприкрита агресия, смела вулгарност и много цветове се смесват в анималистични образи и многопластови текстове, накъсани изречения, недовършени истории, изписани четливо псувни, под които се разчита брутално искрената изповед на една млада жена.

Филма SUPERSENSIBEL Ксения описва като АНАЛ-из на детски изпражнения между чукането в задника и страха от смъртта. И ако при повечето модерни артисти сескуалната тематика е последната възможност да запълнят празното пространство за идеи и креативност, то при нашата героиня сексуалността е полиморфна и абсолютно неконвенционална: обвързана със страхове, срам и забрани. Ксения преминава границите на познатото и сигурното, задава неудобни въпроси и изблъсква баналната символика под микроскопа на подсъзнанието. Изживяно и потиснато се материализират във форма и движение.

Когато гледаш нейните картини или филми няма начин да останеш пасивен. Тя провокира директно и очаква твоята готовност да интерпретираш, да разчиташ, да търсиш и сглобяваш истории.

А модерните приказки са именно такива- нестабилни, чупливи и противоречиви.

Важна ли е мултимедиалността сама по себе си за твоята работа?
- Без значение, какво правя и с каква медия, аз стоя зад работата и искам да кажа нещо. Всъщност вземам решение за формата, но съдържанието е винаги от самото начало абсолютно ясно. Това е трудно, все едно да решавам, дали искам да крещя или да шептя. Разбира се, че формата е винаги зависима от контекста, в който дадена работа възниква, но също и от това, какво аз чуствам съвсем субективно в даден момент за истинско. Решавам, че в този момент сърцето ми ще произвежда тежки бийтове, а главата ми абстрактни типографски образи. За мен е важно телесното присъствие на моята работа и на мен самата. Пърформънсът, дигитален или в реално време, конструира още една връзка между мен и това, което създавам. Противоречията и пропадането играят важна роля в моята работа. Мултимедиалността просто подчертава това. Автобиографични елементи се смесват с фикция с един цялостен ансамбъл извън пространството. Това е хубаво. Мисля, че единствената истина е твоята истина.

Как възникват конкретните текстови послания?
- Моята работа възниква паралелно с моите лични преживявания, в интимното ми обкръжение. В процеса на работа възникват текстовите структури в моята логика. Неща, които ме занимават, които превръщат създаденото в симптом: спомени, обърквания, страхове. Всичко се наслагва и сгъстява. Интересува ме езикът като модел на мислене, граматиката и нашата подсъзнателна емоционална свързаност с нея. Едновременност на думи и образ, момент на съвършено разтвяряне, трепване.

Към какво си свръхчувствителна? Какво възбужда страх, а любов?
- Имам ужасен страх от смъртта, но точно този ужас ме кара да живея адски интензивно. Трябва да игнорирам болката, а от друга страна съм супер чувствителна. Страх ме е да отида на лекар, за да не чуя диагнозата. Ако пък той не открие нищо, аз не му вярвам. Зная, че съм смъртно болна. Правя аборт, защото обичам живота. Живея в кофа за боклук, защото главата ми е празна. Всичко е шибано и счупено. Страх ме е, че времето минава твърде бързо, припряно в борба срещу самия себе си. А всичко е така хубаво.

Links:

www.kurzfilmtage.de
www.xenia-lesniewski.de

алвеола

някога бях портокал,
който ти купи рано сутринта
през декември
от магазинчето на ъгъла,
където винаги се събират бездомни кучета.

бях фалшивия тон,
който продавачката изпя тихо
в склада, докато търсеше кашон
с кисели портокали.
аз бях кисел портокал.

бях магнитната фигурка-прасе
на хладилника в малката ти кухня,
под която пъхна бележка:
'да взема портокали'.

бях спица
на предната гума на старото ти колело,
с което отиваше на уроци по китара,
само защото учителката беше висока унгарка
с лунички по лицето.

бях цигарената угарка,
която ти държа 14 минути в ръката си,
защото не намери кошче за боклук.
можех да бъда и кошче.

но бях стария ти касетофон,
на който превърташе касетките
подарък от първото ти гадже.
бях и бутилката вино,
след която се разплака за това момиче.

мога да си представям, че съм всичко
хубаво, топло, мръсно, неудобно,
което е било до теб
преди мен.
мога да си представям, че съм била винаги
там.

докато се превърна в портокалов сок,
който изпиваш за закуска.

инсталатор

Движа се между хората с чаша шампанско в ръка и зная, че някъде в другия край на галерията ти се движиш с бутилка бира в ръка. Но не към мен. Искам да те пресрещна, уж случайно, да те поздравя с добре дошъл, да отпием, смутени, че всъщност не знаем какво да си кажем, чудесно парти, ще вмъкнеш ти, плакатите бяха страхотни, о да, направи ги Камен, той също е някъде тук, ентусиазирано ще споделя аз, с надеждата, че изглеждам щастлива, лежерна и никак заинтересована за теб, да, хайде, ще се видим, хубава вечер, неопределено ще завършиш тази така заекваща и накъсваща се в ритъма си мини-среща. През цялата вечер случайно ще се озовавам зад гърба ти, пред теб на бара, до гардероба, ще ми трябва спешно Камен, докато ти го поздравяваш за страхотните плакати. Ще говоря с гостите си неконцентрирано, механично ще благодаря, ще се снимам, ще разказвам детайли от процеса на работа, как съм намерила материалите, какви концепции имам за рекламната кампания, къде ще продавам отделните мини-инсталации. Ида, прекрасна серия! Бихме искали да ви представим в следващия ни брой, да направим ревю, с кратко интервю и може би топ-10 на Вашите любими вдъхновители, да, представям си го така: ‘Ида Делиева разказва за своите любими хора на изкуството’, ще видиш, как ще ти гръмнат телефоните след това, знаеш, че тиражите ни са завидни, трябва да си много щастлива, че имаш Камен до себе си, с неговите контакти и твоето име скоро ще е повод за завист. О, благодаря, да, ще обмислим идеите, искам да се измъкна от тази медийна мелачка, която се е насъбрала около мен и плюе заглавия, слогани и концепции за моята бъдеща слава. Виждам, че си говориш с общите ни приятели, че си се облегнал до най-голямата инсталация, метален куб, със стъклени елементи, пълен със светлина, отпиваш, скучно ти е някак, оглеждаш се, взимаш си нова бира, отиваш в другия край на помещението, сядаш за малко на червения диван, заговаря те Теодора, смеете се. Боли ме, следя всяка твоя стъпка и губя моята вечер. Камен е до мен, обяснява ми, с кого вече имаме сигурни договори, че това е наистина началото за нас. Да, чудесно, радвам се, нещо ми е зле, ще отида да се освежа. Затварям се в тоалетната. Защо, мамка му, защо с теб никога нищо не започна, защо обаче и никога не се откъснахме, защо се търсим два пъти в годината, обясняваме безгласно, колко е невъзможно всъщност всичко, как е сложно и при двамата, как нека нали бъдем по-несериозни, това е временно пък и аз имам мъж, ти имаш жена, ето като пъзел сме вече наредени, защо ни е смелостта отново да откриваме, да градим. Треперя пред огледалото, тази поредица от биографични кадри е вече един неконтролируем лууп в дъното на съзнанието ми, омръзва ми, каквато и посока да поема, винаги да следя и твоята траектория, най-близкото разстояние до теб, уморена съм от чакането на удобния момент за нас. Измивам очите си, слагам червило. Движа се между хората с чаша шампанско в ръка и зная, че някъде в другия край на галерията ти се движиш с бутилка бира в ръка. Но не към мен.

аквариум

Вселената лениво гледаше устремените движения на малките рибки в аквариума, сякаш намираха логика в промъкването между водораслите, докато достигнат гладките стъклени стени. И после пак обратно.

„Да не виждам. Да не чувам. Да не мога да протегна ръце...”- отговори уверено Калина, загръщайки се в пухения шал в петролен цвят, който беше купила преди няколко дни от малкия пазар зад театъра, където на съседна сергийка млад мъж продаваше хекове, плетени гривни и шапки.

Той се казваше Рамон и беше французин, но от няколко години обикаляше Европа и отставаше за година-две в различни държави. Един от онези градски фантоми, които изпълват думата спонтанност със значение. Миналата есен дошъл в София, макар че бил запланувал Литва. Харесало му мъчното ускорение на града да прилича все повече на столица на европейска държава. Според онези статистики „ако бях там, ако бях такъв, ако бях казал”, те с Калина биха се били влюбили. Статистическите данни обаче пристигнаха късно. В онзи следобед, докато Калина избираше шал, Рамон държеше в ръцете си малък буркан, пълен с чубрица, и го оглеждаше внимателно. Страхуваше се от буболечки, които се ровят из ценните му билки. Малки, лъскавки, с грозно кафява повърхност.

„Да не виждам цветовете. Да не долавям мириса на пролетните цветя. Да не мога да тичам, докато вали из ведро и знам, че вкъщи е топло и някой ме очаква.”- продължаваше Калина с онази увереност, с която жените говорят нещо, което и друг път са си мислели.

„Уф, колко си тривиална! Наистина ли от това се страхуваш най-много? Не се ли страхуваш, че мога да си тръгна утре, докато още спиш, без да ти кажа дума дори?”. Ивайло беше уморен и му се играеше арогантно. Спъна се в бордюра и залитна на една страна, хващайки се за шала на Калина.

В магазинчето за копчета и конци отляво силно се засмя рижо момиче, виждайки разиграващата се сцена на тротоара. Държеше в ръце „Критика на чистия разум” на Кант и подчертаваше важни неща, които после щеше да препише в тетрадка. Тя харесваше идеализма на немските философи, харесваше идеята, че душата, светът, Бог са абсолютни. Страхуваше се, че абсолютното в нейния живот е записаното в тетрадката.

„Ама ти наистина си ебати тъпака, Ивайло. Поне внимавай, къде стъпваш. Айде бе, тебе от кво те е страх?”. Калина мразеше момчешките му намеци за бягства и драматични раздели. Беше го засякла на последното парти, че се заглежда по гаджето на нейния колега- Петя, с шантавите чанти.

Петя шиеше чанти за един алтернативен бутик. Парите от това не й стигаха, затова през деня работеше като счетоводителка за Добри Карамфилов. ЕТ „Карамфилов и син: фаянс, теракота и гранитогрес”, внос от Италия. Добри бе плешив, носеше вратовръзки в керемиден цвят и джинсово сако в светло кафяво. Обичаше думите „фактически” и „реално погледнато”. Той бе здраво стъпил на земята.

„Калинке, мен ме е страх да не стана скучен на себе си. Разбираш ли, пиле, от всичко друго оправия има, ама ако себе си не понасяш си загубен”. Ивайло беше доволен. Сега Калина ще си мисли, че му е скучна.

„А не мислиш ли, че на мене си ми вече скучен?”

„Не.”- смънка Ивайло, докато цъкаше нещо из телефона си.

От прозореца на старата кооперация, покрай която минаваха, ги гледаше една възрастна жена. Вътре в кухнята й се печаха чушки с ориз, беше добавила майорана и миришеше добре.

„Понякога се чудя, дали ти... си наистина човекът...”- Калина ускори крачка и демонстрира болка от незнанието за бъдещето на тяхната любов.

Телефонът извибрира. „Message delivered.”

Телефонът извибрира. „New message.” Петя си беше забравила чантата вкъщи, до шевната машина. В този момент влизаше в магазина за конци и копчета и облиза устни. Новото й червило имаше лек вкус на череши. „Като в онова лято, когато с Делян го правихме под черешата на село”, помисли си тя.

„Тая вечер ще спя при майка ми.”- Калина продължи с големи крачки напред, но рязко се спря. Трябваше да изчака да светне зелено. Страхуваше се да пресича.

Премина зелен опел, в който възрастен и сериозен мъж превключи на трета. На седалката до него беше сгънато кафяво сако.

Вселената се отегчи и черна дупка погълна аквариума.

Градът

** бях в 11-ти клас, когато написах тази историйка за конкурс на Списание 1

Сутринта се събудих с неприятното усещане, че ще изживея още един сив ден, познат като всички останали дни в малкия град. Колко ли пъти вече се опитвах да намеря начин да се чувствам пълноценна… но това е невъзможно- нямам какво повече да дам от себе си, тук.

[ Възрастните хора ме натоварват със своите очаквания, напътствия, съвети. Наслагват нереализираните си проекти като прозрачна оризова хартия върху мен, просто, защото съм млада и всичко е пред мен- искат да ме изрисуват с техните недокоснати багри, но тогава годността на моите бои ще изтече. А поривът да създаваш изкуство във всичките му измерения е най-чистият. Устойчивост.]

Изпих чашата горещо кафе и напъхах в раницата си фотоапарата, бележник и молив, пакетче лукчета, пари. Излязох рано, за да погълна свежестта на утрото и тишината.

[ Стига излишен шум ! ]

Хванах първия автобус за възможно най-далечната точка. Колкото по-далече, толкова по-далече?

[ Дали бягството е проява на слабост или изтръгнат вик за глътка свобода, извън познатите граници и маркировки? ]

Пътувах дълго. Бях притихнала и най-хубавото беше, че останах вярна на себе си, на убеждението си, че градът е моето убежище. Просто нищо друго не ме опиянява така както непознатите улици, както незапомнените лица и прозорци, както оградите, зад които се крие някаква история, както всичко, което не носи белезите на моята крепост. Градът не ме утешава, не ме съди. Просто ми показва всичко такова, каквото е. И ми позволява да остана. Да снимам.

Бях сама. Тръгнах си от моя град ,защото се чувствах празна, но сега пътувам към новото и непознатото, за да може то да се впие в мен като пулсиращ организъм. Всеобщата полифония ще усили контрастите в мен, сенките ще подчертаят формите.

[ Пропуснатите моменти никога не се връщат при теб, те се стапят в атмосферата, натежала от творчески вопли.]

Автобусът спря за малко на някаква бензиностанция. Пътниците пушеха припряно, аз успях да изпия още едно кафе. Странно, но безличността на обстановката ме зареди изключително.
Когато потеглихме извадих бележника. Исках да излея върху белите листи всичко, което минаваше през ума ми, но мисълта се клатушкаше, тромаво поклащаше телце.

Записвах в големи скоби разни думи, които изплуваха на повърхността. Накъсвах случващото се на кадри и се забавлявах много.

Следващ кадър- пристигане в новия град. А сега накъде?

[ Наръчник на 18-годишното момиче за непознатия град. Как да търсим? ]

Седнах в един парк, за да почета. Купих си от първата книжарница, която се изпречи на пътя ми, книга на млад, крайно неизвестен поет. Четях и осъзнавах колко много още има да ми разкаже този град.
На съседната пейка някакъв мъж дрънкаше фалшиви акорди на китарата си.

А аз ще свършвам моето разказче, защото съм вече в града.

Последна мисъл в големи скоби, записвам бързо с зле подострения молив.

[ Няма окончателни моменти.]