кухненски нож

От теб ми остана голям кухненски нож. Донесе го една вечер, когато лятото плахо се подаваше зад оловните облаци, с които сме свикнали да се будим, след като възмутено бе установил, че нямам в кухнята си нищо разумно, с което да разрежем на сутринта ананас, утрото след нощта, в която за първи път щеше да ме събличаш, да ме целуваш до отворения прозорец, под който минават – закъснели самотници – безпризорно влюбени романтици – бездарни музиканти – пропити поети – обещаващи любовници – щеше да спиш до мен, а на сутринта, докато оцветявам миглите си в черно, да режеш ананас за закуска. Твърде сладък и твърде рано.

Твърде рано се събудих и днес и докато вадех кафето от хладилника си спомних твоето неразбиране към навика ми да приготвям преди лягане кафето си за сутринта, което изстудено смесвам с мляко. Ето го отново големият нож, лежи студен до лъжици и вилици, отдавна неизползван, прилича на правописна грешка в рецептата за деня ми.

Целият този върволяк от кадри, накъсани, надупчени като билети към последна спирка, се повтарят в един непрестанен лууп, в който няма имена, само лица с широко отворени очи, лица, в които се призпознавам, в които се губя, които сънувам. Мога да сменям филтъра на мислите си, мога да крещя по-силно от шума на случилото се, мога да танцувам върху тебеширения прах на нарисуваното. Но бягайки все се връщам, към една голяма и пулсираща липса.

Точно както вчера следобед сънувах онази малка жена, целувам я по чупливите рамене, усещам я топла и в мен, как се смалявам пред удоволствието до малка точица, знак на препиране, оплитам се в басовата линия на музиката, звучаща извън съня, някъде в стаята. Събуди се, събуди се, събуждам се, преди да съм свършила. Едва се довлачвам до кухнята за чаша вода. Ножът. Ти. Отново.

Нарязвам жълтата лента, забраняваща входа към миналото, покрито с два пръста прах и изкуствено накована амнезия. Отварям измислени архиви и препрочитам историите, там където съм съхранила и твоите тайни.

Онези малки легенди от живота ти преди мен, които така ме смущаваха докато дишахме в едно пространство. Опитвах си да си представя, кои жени са се губели в косата си, какви пръсти са свързвали бенките по гърба ти в малки рисунки, или може би само аз го правех, рисувах призраци по кожата ти, видими единствено на свечеряване, в паузата между два удара на сърцето.

Омръзна ми да сме многоточия.

Rafaël / Lëafar

Испанецът разказва визуални истории с експериментален звук и неясен край

Наред с това няма свободна минута от лайв-пърформънси в пространството между Берлин, Париж и Мадрид, фестивалите за аудио-визуално изкуство го обичат в програмите си, а името му все по-често се спряга в пресата като една от звездите на експериментална сцена.

Но дори и нашият скептицизъм към звездните синдроми и гръмките заглавия не се оказа достатъчен, за да подминем с кокетна незаинтересованост Rafaël. Най-малкото след като преди 3 седмици спечели Vj-Contest в рамките на Международния Видеофестивал в Бохум, Германия (за протокола: журито беше безмилостно, а именно представители на Transmediale Berlin, PixelAche Helsinki и Liverpool Biennial Independent). Въпреки това, с творческа прецизност той заявява, че не иска да бъде наричан Vj. Спазваме желанието му и се опитваме да идентифицираме изкуството му. Какво знаем до сега?

Истината е, че не знаем много за Rafaël, той не обича да говори за себе си, а за работата си. Единствено изключение правят моментите, когато разказва за 16-годишния си син, редовен протагонист в неговите късометражни филми.

Работата на Rafaël може да бъде описана като експериментален наративен пъзел: кратки видео-филми, фотографии, футидж от стари филми и рок-концерти. Всичко се трансформира, разбърква, сглобява, отново се модифицира, а сюжетните му линии се вплитат в адски ранообразен, някак начупен ритъм. Един от основните му мотиви, разказа ни той, е системата му 1+1=3, която според него описва повечето любовни истории... Да, няма как да пропуснем вечната тема, особено когато я проследяваме в динамичния колаж от черно-бели фотографии, проектирани върху копирна хартия, сцени от евтини телевизионни опери, чиито саунд е мутирал до едно протегнато i love you, тичащи коне и все още малкият му син, крещящ безгласно в банята, смачкал в малките си ръце лицето си. Все същата драма, все с различни герои.

Всъщност в естетиката му не се открива нито нотка сантимент, има по-скоро един много класически кинематографичен полъх и осъзнато отдръпване от усещането за гумени дигитални контури. Аналоговото е работещият механизъм, а наред с типичния арсенал, състоящ се от лаптопи, миксери и всякакви копченца и бутала, Rafaël слага до пулта електрическа китара, която включва по-късно в пърформънса. Пропуснахме ли да кажем, че той сам създава музиката си? А уточнихме ли, че това става едновременно с генерирането на образите?

„ Аз съм в драматургичния процес: изсвирвам и миксирам себе си. Моите пърформънси са някъде между импровизациите на пианиста и прожекцията на кино-стената.”

Е, сега вече разбираш, колко забавно може да бъде.

.

последно завинаги
единствено и само
последно сляпо вричане
обещавам със затворени очи
докато тълпата ме поглъща
в гладен спазъм.

Xenia Lesniewski

XENIA LESNIEWSKI
свръхчувствителен хардкор

Фактите за набиране на начална скорост: Ксения е родена през 1985 във Франкфурт на Майн. Тя е художничка, илюстратор, аниматор, режисьор, пърформър. Миналата година през Дните на Късометражното кино в Оберхаузен спечели наградата на 3SAT за анимационния си филм SUPERSENSIBEL. Тази година отново получи награда- за видеоклипа EGODYSTON. Между тези две награди в биографията й намираме множество участия в различни филмови фестивали, самостоятелни и групови изложби, както и приличен брой отличия- достатъчно поводи да погледнем с интерес към това момиче.

А тя има какво да ни разкаже, довери ми се.

Работата на Кнесия е много комплексна. Тя работи с различни медии и източници, всеки от които внася различен интензитет и значение. Открояват се препратки както към класическата психоанализа, така и към стрийт-арта. Бунт, неприкрита агресия, смела вулгарност и много цветове се смесват в анималистични образи и многопластови текстове, накъсани изречения, недовършени истории, изписани четливо псувни, под които се разчита брутално искрената изповед на една млада жена.

Филма SUPERSENSIBEL Ксения описва като АНАЛ-из на детски изпражнения между чукането в задника и страха от смъртта. И ако при повечето модерни артисти сескуалната тематика е последната възможност да запълнят празното пространство за идеи и креативност, то при нашата героиня сексуалността е полиморфна и абсолютно неконвенционална: обвързана със страхове, срам и забрани. Ксения преминава границите на познатото и сигурното, задава неудобни въпроси и изблъсква баналната символика под микроскопа на подсъзнанието. Изживяно и потиснато се материализират във форма и движение.

Когато гледаш нейните картини или филми няма начин да останеш пасивен. Тя провокира директно и очаква твоята готовност да интерпретираш, да разчиташ, да търсиш и сглобяваш истории.

А модерните приказки са именно такива- нестабилни, чупливи и противоречиви.

Важна ли е мултимедиалността сама по себе си за твоята работа?
- Без значение, какво правя и с каква медия, аз стоя зад работата и искам да кажа нещо. Всъщност вземам решение за формата, но съдържанието е винаги от самото начало абсолютно ясно. Това е трудно, все едно да решавам, дали искам да крещя или да шептя. Разбира се, че формата е винаги зависима от контекста, в който дадена работа възниква, но също и от това, какво аз чуствам съвсем субективно в даден момент за истинско. Решавам, че в този момент сърцето ми ще произвежда тежки бийтове, а главата ми абстрактни типографски образи. За мен е важно телесното присъствие на моята работа и на мен самата. Пърформънсът, дигитален или в реално време, конструира още една връзка между мен и това, което създавам. Противоречията и пропадането играят важна роля в моята работа. Мултимедиалността просто подчертава това. Автобиографични елементи се смесват с фикция с един цялостен ансамбъл извън пространството. Това е хубаво. Мисля, че единствената истина е твоята истина.

Как възникват конкретните текстови послания?
- Моята работа възниква паралелно с моите лични преживявания, в интимното ми обкръжение. В процеса на работа възникват текстовите структури в моята логика. Неща, които ме занимават, които превръщат създаденото в симптом: спомени, обърквания, страхове. Всичко се наслагва и сгъстява. Интересува ме езикът като модел на мислене, граматиката и нашата подсъзнателна емоционална свързаност с нея. Едновременност на думи и образ, момент на съвършено разтвяряне, трепване.

Към какво си свръхчувствителна? Какво възбужда страх, а любов?
- Имам ужасен страх от смъртта, но точно този ужас ме кара да живея адски интензивно. Трябва да игнорирам болката, а от друга страна съм супер чувствителна. Страх ме е да отида на лекар, за да не чуя диагнозата. Ако пък той не открие нищо, аз не му вярвам. Зная, че съм смъртно болна. Правя аборт, защото обичам живота. Живея в кофа за боклук, защото главата ми е празна. Всичко е шибано и счупено. Страх ме е, че времето минава твърде бързо, припряно в борба срещу самия себе си. А всичко е така хубаво.

Links:

www.kurzfilmtage.de
www.xenia-lesniewski.de

алвеола

някога бях портокал,
който ти купи рано сутринта
през декември
от магазинчето на ъгъла,
където винаги се събират бездомни кучета.

бях фалшивия тон,
който продавачката изпя тихо
в склада, докато търсеше кашон
с кисели портокали.
аз бях кисел портокал.

бях магнитната фигурка-прасе
на хладилника в малката ти кухня,
под която пъхна бележка:
'да взема портокали'.

бях спица
на предната гума на старото ти колело,
с което отиваше на уроци по китара,
само защото учителката беше висока унгарка
с лунички по лицето.

бях цигарената угарка,
която ти държа 14 минути в ръката си,
защото не намери кошче за боклук.
можех да бъда и кошче.

но бях стария ти касетофон,
на който превърташе касетките
подарък от първото ти гадже.
бях и бутилката вино,
след която се разплака за това момиче.

мога да си представям, че съм всичко
хубаво, топло, мръсно, неудобно,
което е било до теб
преди мен.
мога да си представям, че съм била винаги
там.

докато се превърна в портокалов сок,
който изпиваш за закуска.

сонет.

Всички говореха за любовта.

От този шум тя се събуди много рано, още ненаспана, изми очите си с ледена вода, отвори прозореца и се загледа в оклюмалата още улица. Да напише своя сонет, несъществуващ, неслучаен, измислен с неистински лица, тя реши и затвори прозореца. Нищо, че не познава рамката, нищо, че всичко е разбъркано и натрошено като пудрата, с която ще скрие след час сенките под очите. Не е спяла, когато той е спял. Сънувала е само когато го няма. Не се е събуждала с опряно чело в гърба му. Проспивала е утрините сама.

...Ти не ми се обади, но чувах гласа ти. Не ми писа, не ми разказва, не ме целува. Не ми изпрати цветя, да, това е наистина банално...

Трака на печатната машина и къса листи сива хартия. Сива като кожата й след онази вечер.

Той беше тук и там, и никъде, и навсякъде. И дойде, когато тя пресече вече улицата. Когато се върна, провери само, дали е изключила печката. Нямаше ток онзи ден, но видя изгорено- по килима, по стените, по клепачите си.

Всичко се случваше с едно тънко разминаване във времето. Така бяха в онзи парк върху листата, за да се загуби тя за първи път, без да знае, че това ще е картата й за ориентиране и след. И е в хотелската стая, гледа през прозореца, а той се поти върху нея, но тя не е там, не иска и не може.

Тръгва си.

Така, както си тръгна в оная зимна утрин, облечена в красивото си палто, с размазан грим и скъсани чорапи. Но той не беше там. Той беше в печката, която жужеше хипнотизиращо в ъгъла, той беше в хъркането на баща си от съседната стая, в едно туптене на сърцето й, след което тя затвори очи, за да не гледа голите си крака с прозрачни черни чорапи, за които нямаше време да бъдат събути. И е изчезнала.

Излязла е през вратата, мъкнеща големия куфар. Не му е оставила нищо, и не е била там. Хваща такси, да не закъснее, да не го събуди и докато плаща на грозния шофьор вижда, че роклята й е наобратно.

После той заспиваше до най-добрия й приятел. Бавно и дълбоко. Както не го направи с нея. Когато тя е заспивалa, той не е виждал. Нейното лице е било лицето на балерина, на тъничка жена, която заключва вратата, докато тя тича по коридора към него.

Заключено е.

И това не е структура за сонет. Не може да пише. Не иска да пише. Не е писала. И няма да пише.

Иска да не тръгва, когато свършат. Иска да остане. Да отвори прозореца и да види събудената улица. Да изпие чаша топла вода, да се събуди ободрена и в тишината да не чува шума от тия въпроси за любовта, които всички задават някъде, някога, за никого.

инсталатор

Движа се между хората с чаша шампанско в ръка и зная, че някъде в другия край на галерията ти се движиш с бутилка бира в ръка. Но не към мен. Искам да те пресрещна, уж случайно, да те поздравя с добре дошъл, да отпием, смутени, че всъщност не знаем какво да си кажем, чудесно парти, ще вмъкнеш ти, плакатите бяха страхотни, о да, направи ги Камен, той също е някъде тук, ентусиазирано ще споделя аз, с надеждата, че изглеждам щастлива, лежерна и никак заинтересована за теб, да, хайде, ще се видим, хубава вечер, неопределено ще завършиш тази така заекваща и накъсваща се в ритъма си мини-среща. През цялата вечер случайно ще се озовавам зад гърба ти, пред теб на бара, до гардероба, ще ми трябва спешно Камен, докато ти го поздравяваш за страхотните плакати. Ще говоря с гостите си неконцентрирано, механично ще благодаря, ще се снимам, ще разказвам детайли от процеса на работа, как съм намерила материалите, какви концепции имам за рекламната кампания, къде ще продавам отделните мини-инсталации. Ида, прекрасна серия! Бихме искали да ви представим в следващия ни брой, да направим ревю, с кратко интервю и може би топ-10 на Вашите любими вдъхновители, да, представям си го така: ‘Ида Делиева разказва за своите любими хора на изкуството’, ще видиш, как ще ти гръмнат телефоните след това, знаеш, че тиражите ни са завидни, трябва да си много щастлива, че имаш Камен до себе си, с неговите контакти и твоето име скоро ще е повод за завист. О, благодаря, да, ще обмислим идеите, искам да се измъкна от тази медийна мелачка, която се е насъбрала около мен и плюе заглавия, слогани и концепции за моята бъдеща слава. Виждам, че си говориш с общите ни приятели, че си се облегнал до най-голямата инсталация, метален куб, със стъклени елементи, пълен със светлина, отпиваш, скучно ти е някак, оглеждаш се, взимаш си нова бира, отиваш в другия край на помещението, сядаш за малко на червения диван, заговаря те Теодора, смеете се. Боли ме, следя всяка твоя стъпка и губя моята вечер. Камен е до мен, обяснява ми, с кого вече имаме сигурни договори, че това е наистина началото за нас. Да, чудесно, радвам се, нещо ми е зле, ще отида да се освежа. Затварям се в тоалетната. Защо, мамка му, защо с теб никога нищо не започна, защо обаче и никога не се откъснахме, защо се търсим два пъти в годината, обясняваме безгласно, колко е невъзможно всъщност всичко, как е сложно и при двамата, как нека нали бъдем по-несериозни, това е временно пък и аз имам мъж, ти имаш жена, ето като пъзел сме вече наредени, защо ни е смелостта отново да откриваме, да градим. Треперя пред огледалото, тази поредица от биографични кадри е вече един неконтролируем лууп в дъното на съзнанието ми, омръзва ми, каквато и посока да поема, винаги да следя и твоята траектория, най-близкото разстояние до теб, уморена съм от чакането на удобния момент за нас. Измивам очите си, слагам червило. Движа се между хората с чаша шампанско в ръка и зная, че някъде в другия край на галерията ти се движиш с бутилка бира в ръка. Но не към мен.