От теб ми остана голям кухненски нож. Донесе го една вечер, когато лятото плахо се подаваше зад оловните облаци, с които сме свикнали да се будим, след като възмутено бе установил, че нямам в кухнята си нищо разумно, с което да разрежем на сутринта ананас, утрото след нощта, в която за първи път щеше да ме събличаш, да ме целуваш до отворения прозорец, под който минават – закъснели самотници – безпризорно влюбени романтици – бездарни музиканти – пропити поети – обещаващи любовници – щеше да спиш до мен, а на сутринта, докато оцветявам миглите си в черно, да режеш ананас за закуска. Твърде сладък и твърде рано.
Твърде рано се събудих и днес и докато вадех кафето от хладилника си спомних твоето неразбиране към навика ми да приготвям преди лягане кафето си за сутринта, което изстудено смесвам с мляко. Ето го отново големият нож, лежи студен до лъжици и вилици, отдавна неизползван, прилича на правописна грешка в рецептата за деня ми.
Целият този върволяк от кадри, накъсани, надупчени като билети към последна спирка, се повтарят в един непрестанен лууп, в който няма имена, само лица с широко отворени очи, лица, в които се призпознавам, в които се губя, които сънувам. Мога да сменям филтъра на мислите си, мога да крещя по-силно от шума на случилото се, мога да танцувам върху тебеширения прах на нарисуваното. Но бягайки все се връщам, към една голяма и пулсираща липса.
Точно както вчера следобед сънувах онази малка жена, целувам я по чупливите рамене, усещам я топла и в мен, как се смалявам пред удоволствието до малка точица, знак на препиране, оплитам се в басовата линия на музиката, звучаща извън съня, някъде в стаята. Събуди се, събуди се, събуждам се, преди да съм свършила. Едва се довлачвам до кухнята за чаша вода. Ножът. Ти. Отново.
Нарязвам жълтата лента, забраняваща входа към миналото, покрито с два пръста прах и изкуствено накована амнезия. Отварям измислени архиви и препрочитам историите, там където съм съхранила и твоите тайни.
Онези малки легенди от живота ти преди мен, които така ме смущаваха докато дишахме в едно пространство. Опитвах си да си представя, кои жени са се губели в косата си, какви пръсти са свързвали бенките по гърба ти в малки рисунки, или може би само аз го правех, рисувах призраци по кожата ти, видими единствено на свечеряване, в паузата между два удара на сърцето.
Омръзна ми да сме многоточия.
Твърде рано се събудих и днес и докато вадех кафето от хладилника си спомних твоето неразбиране към навика ми да приготвям преди лягане кафето си за сутринта, което изстудено смесвам с мляко. Ето го отново големият нож, лежи студен до лъжици и вилици, отдавна неизползван, прилича на правописна грешка в рецептата за деня ми.
Целият този върволяк от кадри, накъсани, надупчени като билети към последна спирка, се повтарят в един непрестанен лууп, в който няма имена, само лица с широко отворени очи, лица, в които се призпознавам, в които се губя, които сънувам. Мога да сменям филтъра на мислите си, мога да крещя по-силно от шума на случилото се, мога да танцувам върху тебеширения прах на нарисуваното. Но бягайки все се връщам, към една голяма и пулсираща липса.
Точно както вчера следобед сънувах онази малка жена, целувам я по чупливите рамене, усещам я топла и в мен, как се смалявам пред удоволствието до малка точица, знак на препиране, оплитам се в басовата линия на музиката, звучаща извън съня, някъде в стаята. Събуди се, събуди се, събуждам се, преди да съм свършила. Едва се довлачвам до кухнята за чаша вода. Ножът. Ти. Отново.
Нарязвам жълтата лента, забраняваща входа към миналото, покрито с два пръста прах и изкуствено накована амнезия. Отварям измислени архиви и препрочитам историите, там където съм съхранила и твоите тайни.
Онези малки легенди от живота ти преди мен, които така ме смущаваха докато дишахме в едно пространство. Опитвах си да си представя, кои жени са се губели в косата си, какви пръсти са свързвали бенките по гърба ти в малки рисунки, или може би само аз го правех, рисувах призраци по кожата ти, видими единствено на свечеряване, в паузата между два удара на сърцето.
Омръзна ми да сме многоточия.
7 comments:
Ани, това беше страхотно...
Искрено. Харесва ми.
А на мен ми харесва, че все още има хора, които пишат "искрено" правилно.
damn, you're killing между два удара
много много интересно, прекрасно пишеш, моля продължи да пишеш тук и да споделяш. всички ние имаме чудни и странни навици от които човек е трудано да се откаже, но това са тези неща които не правят уникални и различни от другите, нашите навици не различват - поздрави до всички
Post a Comment