Monday, October 19, 2009

кухненски нож

От теб ми остана голям кухненски нож. Донесе го една вечер, когато лятото плахо се подаваше зад оловните облаци, с които сме свикнали да се будим, след като възмутено бе установил, че нямам в кухнята си нищо разумно, с което да разрежем на сутринта ананас, утрото след нощта, в която за първи път щеше да ме събличаш, да ме целуваш до отворения прозорец, под който минават – закъснели самотници – безпризорно влюбени романтици – бездарни музиканти – пропити поети – обещаващи любовници – щеше да спиш до мен, а на сутринта, докато оцветявам миглите си в черно, да режеш ананас за закуска. Твърде сладък и твърде рано.

Твърде рано се събудих и днес и докато вадех кафето от хладилника си спомних твоето неразбиране към навика ми да приготвям преди лягане кафето си за сутринта, което изстудено смесвам с мляко. Ето го отново големият нож, лежи студен до лъжици и вилици, отдавна неизползван, прилича на правописна грешка в рецептата за деня ми.

Целият този върволяк от кадри, накъсани, надупчени като билети към последна спирка, се повтарят в един непрестанен лууп, в който няма имена, само лица с широко отворени очи, лица, в които се призпознавам, в които се губя, които сънувам. Мога да сменям филтъра на мислите си, мога да крещя по-силно от шума на случилото се, мога да танцувам върху тебеширения прах на нарисуваното. Но бягайки все се връщам, към една голяма и пулсираща липса.

Точно както вчера следобед сънувах онази малка жена, целувам я по чупливите рамене, усещам я топла и в мен, как се смалявам пред удоволствието до малка точица, знак на препиране, оплитам се в басовата линия на музиката, звучаща извън съня, някъде в стаята. Събуди се, събуди се, събуждам се, преди да съм свършила. Едва се довлачвам до кухнята за чаша вода. Ножът. Ти. Отново.

Нарязвам жълтата лента, забраняваща входа към миналото, покрито с два пръста прах и изкуствено накована амнезия. Отварям измислени архиви и препрочитам историите, там където съм съхранила и твоите тайни.

Онези малки легенди от живота ти преди мен, които така ме смущаваха докато дишахме в едно пространство. Опитвах си да си представя, кои жени са се губели в косата си, какви пръсти са свързвали бенките по гърба ти в малки рисунки, или може би само аз го правех, рисувах призраци по кожата ти, видими единствено на свечеряване, в паузата между два удара на сърцето.

Омръзна ми да сме многоточия.

7 comments:

RMPG said...

Ани, това беше страхотно...

anchett said...
This comment has been removed by the author.
RMPG said...
This comment has been removed by a blog administrator.
Anonymous said...

Искрено. Харесва ми.

Bla said...

А на мен ми харесва, че все още има хора, които пишат "искрено" правилно.

Kiro.bg said...

damn, you're killing между два удара

счетоводни къщи София said...

много много интересно, прекрасно пишеш, моля продължи да пишеш тук и да споделяш. всички ние имаме чудни и странни навици от които човек е трудано да се откаже, но това са тези неща които не правят уникални и различни от другите, нашите навици не различват - поздрави до всички