Вселената лениво гледаше устремените движения на малките рибки в аквариума, сякаш намираха логика в промъкването между водораслите, докато достигнат гладките стъклени стени. И после пак обратно.
„Да не виждам. Да не чувам. Да не мога да протегна ръце...”- отговори уверено Калина, загръщайки се в пухения шал в петролен цвят, който беше купила преди няколко дни от малкия пазар зад театъра, където на съседна сергийка млад мъж продаваше хекове, плетени гривни и шапки.
Той се казваше Рамон и беше французин, но от няколко години обикаляше Европа и отставаше за година-две в различни държави. Един от онези градски фантоми, които изпълват думата спонтанност със значение. Миналата есен дошъл в София, макар че бил запланувал Литва. Харесало му мъчното ускорение на града да прилича все повече на столица на европейска държава. Според онези статистики „ако бях там, ако бях такъв, ако бях казал”, те с Калина биха се били влюбили. Статистическите данни обаче пристигнаха късно. В онзи следобед, докато Калина избираше шал, Рамон държеше в ръцете си малък буркан, пълен с чубрица, и го оглеждаше внимателно. Страхуваше се от буболечки, които се ровят из ценните му билки. Малки, лъскавки, с грозно кафява повърхност.
„Да не виждам цветовете. Да не долавям мириса на пролетните цветя. Да не мога да тичам, докато вали из ведро и знам, че вкъщи е топло и някой ме очаква.”- продължаваше Калина с онази увереност, с която жените говорят нещо, което и друг път са си мислели.
„Уф, колко си тривиална! Наистина ли от това се страхуваш най-много? Не се ли страхуваш, че мога да си тръгна утре, докато още спиш, без да ти кажа дума дори?”. Ивайло беше уморен и му се играеше арогантно. Спъна се в бордюра и залитна на една страна, хващайки се за шала на Калина.
В магазинчето за копчета и конци отляво силно се засмя рижо момиче, виждайки разиграващата се сцена на тротоара. Държеше в ръце „Критика на чистия разум” на Кант и подчертаваше важни неща, които после щеше да препише в тетрадка. Тя харесваше идеализма на немските философи, харесваше идеята, че душата, светът, Бог са абсолютни. Страхуваше се, че абсолютното в нейния живот е записаното в тетрадката.
„Ама ти наистина си ебати тъпака, Ивайло. Поне внимавай, къде стъпваш. Айде бе, тебе от кво те е страх?”. Калина мразеше момчешките му намеци за бягства и драматични раздели. Беше го засякла на последното парти, че се заглежда по гаджето на нейния колега- Петя, с шантавите чанти.
Петя шиеше чанти за един алтернативен бутик. Парите от това не й стигаха, затова през деня работеше като счетоводителка за Добри Карамфилов. ЕТ „Карамфилов и син: фаянс, теракота и гранитогрес”, внос от Италия. Добри бе плешив, носеше вратовръзки в керемиден цвят и джинсово сако в светло кафяво. Обичаше думите „фактически” и „реално погледнато”. Той бе здраво стъпил на земята.
„Калинке, мен ме е страх да не стана скучен на себе си. Разбираш ли, пиле, от всичко друго оправия има, ама ако себе си не понасяш си загубен”. Ивайло беше доволен. Сега Калина ще си мисли, че му е скучна.
„А не мислиш ли, че на мене си ми вече скучен?”
„Не.”- смънка Ивайло, докато цъкаше нещо из телефона си.
От прозореца на старата кооперация, покрай която минаваха, ги гледаше една възрастна жена. Вътре в кухнята й се печаха чушки с ориз, беше добавила майорана и миришеше добре.
„Понякога се чудя, дали ти... си наистина човекът...”- Калина ускори крачка и демонстрира болка от незнанието за бъдещето на тяхната любов.
Телефонът извибрира. „Message delivered.”
Телефонът извибрира. „New message.” Петя си беше забравила чантата вкъщи, до шевната машина. В този момент влизаше в магазина за конци и копчета и облиза устни. Новото й червило имаше лек вкус на череши. „Като в онова лято, когато с Делян го правихме под черешата на село”, помисли си тя.
„Тая вечер ще спя при майка ми.”- Калина продължи с големи крачки напред, но рязко се спря. Трябваше да изчака да светне зелено. Страхуваше се да пресича.
Премина зелен опел, в който възрастен и сериозен мъж превключи на трета. На седалката до него беше сгънато кафяво сако.
Вселената се отегчи и черна дупка погълна аквариума.
„Да не виждам. Да не чувам. Да не мога да протегна ръце...”- отговори уверено Калина, загръщайки се в пухения шал в петролен цвят, който беше купила преди няколко дни от малкия пазар зад театъра, където на съседна сергийка млад мъж продаваше хекове, плетени гривни и шапки.
Той се казваше Рамон и беше французин, но от няколко години обикаляше Европа и отставаше за година-две в различни държави. Един от онези градски фантоми, които изпълват думата спонтанност със значение. Миналата есен дошъл в София, макар че бил запланувал Литва. Харесало му мъчното ускорение на града да прилича все повече на столица на европейска държава. Според онези статистики „ако бях там, ако бях такъв, ако бях казал”, те с Калина биха се били влюбили. Статистическите данни обаче пристигнаха късно. В онзи следобед, докато Калина избираше шал, Рамон държеше в ръцете си малък буркан, пълен с чубрица, и го оглеждаше внимателно. Страхуваше се от буболечки, които се ровят из ценните му билки. Малки, лъскавки, с грозно кафява повърхност.
„Да не виждам цветовете. Да не долавям мириса на пролетните цветя. Да не мога да тичам, докато вали из ведро и знам, че вкъщи е топло и някой ме очаква.”- продължаваше Калина с онази увереност, с която жените говорят нещо, което и друг път са си мислели.
„Уф, колко си тривиална! Наистина ли от това се страхуваш най-много? Не се ли страхуваш, че мога да си тръгна утре, докато още спиш, без да ти кажа дума дори?”. Ивайло беше уморен и му се играеше арогантно. Спъна се в бордюра и залитна на една страна, хващайки се за шала на Калина.
В магазинчето за копчета и конци отляво силно се засмя рижо момиче, виждайки разиграващата се сцена на тротоара. Държеше в ръце „Критика на чистия разум” на Кант и подчертаваше важни неща, които после щеше да препише в тетрадка. Тя харесваше идеализма на немските философи, харесваше идеята, че душата, светът, Бог са абсолютни. Страхуваше се, че абсолютното в нейния живот е записаното в тетрадката.
„Ама ти наистина си ебати тъпака, Ивайло. Поне внимавай, къде стъпваш. Айде бе, тебе от кво те е страх?”. Калина мразеше момчешките му намеци за бягства и драматични раздели. Беше го засякла на последното парти, че се заглежда по гаджето на нейния колега- Петя, с шантавите чанти.
Петя шиеше чанти за един алтернативен бутик. Парите от това не й стигаха, затова през деня работеше като счетоводителка за Добри Карамфилов. ЕТ „Карамфилов и син: фаянс, теракота и гранитогрес”, внос от Италия. Добри бе плешив, носеше вратовръзки в керемиден цвят и джинсово сако в светло кафяво. Обичаше думите „фактически” и „реално погледнато”. Той бе здраво стъпил на земята.
„Калинке, мен ме е страх да не стана скучен на себе си. Разбираш ли, пиле, от всичко друго оправия има, ама ако себе си не понасяш си загубен”. Ивайло беше доволен. Сега Калина ще си мисли, че му е скучна.
„А не мислиш ли, че на мене си ми вече скучен?”
„Не.”- смънка Ивайло, докато цъкаше нещо из телефона си.
От прозореца на старата кооперация, покрай която минаваха, ги гледаше една възрастна жена. Вътре в кухнята й се печаха чушки с ориз, беше добавила майорана и миришеше добре.
„Понякога се чудя, дали ти... си наистина човекът...”- Калина ускори крачка и демонстрира болка от незнанието за бъдещето на тяхната любов.
Телефонът извибрира. „Message delivered.”
Телефонът извибрира. „New message.” Петя си беше забравила чантата вкъщи, до шевната машина. В този момент влизаше в магазина за конци и копчета и облиза устни. Новото й червило имаше лек вкус на череши. „Като в онова лято, когато с Делян го правихме под черешата на село”, помисли си тя.
„Тая вечер ще спя при майка ми.”- Калина продължи с големи крачки напред, но рязко се спря. Трябваше да изчака да светне зелено. Страхуваше се да пресича.
Премина зелен опел, в който възрастен и сериозен мъж превключи на трета. На седалката до него беше сгънато кафяво сако.
Вселената се отегчи и черна дупка погълна аквариума.
3 comments:
hey Ani чак днес успях да прочета новия ти блог,признавам че ми беше малко трудно заради дребния шрифт на текстовете,но тук проблема си е мой :)
последният ти разказ е някак си разпокъсан...,но точно това ми хареса как е структориран,а към 'Градът' съм пристрастна :)
благодаря:)
разпокъсаността е нарочно, всъщност всичко е свързано и няма накъсване хехе
за шрифта мога да помисля.
искам ощеее :)))) колко много си напреднало, Аниии :) гордея се с теб, както винаги :)))))) Мойту Ании
Post a Comment