1.
С почти ритуална старателност той подреждаше принтираните страници от лявата страна на клавиатурата. От дясно се подреждаха страниците, които имаха нужда от още някаква корекция: печатна или правописна грешка, която му даваше повод да остане по-дълго пред монитора.
Кана кафе и чиния с обелени ябълки допълваха театралността на писателския процес: на стара масичка за сервиране, до десния му крак, за да може във всеки един момент да се пресегне, да вземе парче ябълка, да го натъпче цялото в устата си, да си мисли, как вероятно сега прилича на хамстер, да започне бавно да дъвче, съсредоточвайки се за миг в досадните звуци на разпукваща се сочна ябълка, докато с лявата ръка неумело натиска клавишите на клавиатурата. После преглъща шумно плодовата каша, отпива от кафето, избърсва уста и продължава да трака.
Трябваше да довърши този разказ. Времето минаваше, а какво оставя той зад себе си. Трябваше да е прилежен, да коригира, да обмисля развитието на историята, да твори съзнателно.
На писането можеше да се отдаде истински само през отпуските. Но отпуските бяха два пъти годишно по 15 дни, в които обикновено жена му искаше непременно да заминат някъде, да избягат от града и да направят 3000 снимки на паметници, плажове, пържоли и сергии. Шибана дигитална фотография. През останалото време от годината отделяше по няколко часа всяка вечер.
Той тряваше да измисли начин да изкарва пари за прехраната си и да има достатъчно време да пише. Дали пък би могъл да печели пари с писане? Надали... първо трябва да стане наистина добър, да го говорят, обсъждат, цитират.
Глътка кафе. Въздишка. Потриване на слепоочията.
В неговия разказ се размотаха двама мъже, с големи пушки, които искаха да убият трети мъж, да вземат неговите пушки, жена му, колата му и имаше много кръв, преследване и кратки, мъчителни диалози с насилени псувни и агресия. Искаше му се разкъзът да вдъхва страх, да настръхва кожи, да има динамика.
Но сам усещаше, че нещо му убягва. Героите му не бяха автентични. Напомняха на знаменити филмови фигури, но не можеха така лесно да се превърнат във фигури от думи.
Изведнъж му хрумна да излезе навън и да срита накого. Просто ей така, за да проследи реалната реакция на нападнат изневиделица човек. Да иде и да пребие някого, не, да пречука някого.
Размечтано отпусна дясната си ръка, все парче ябълка, изхрупа шумно, изсъска от удоволствие и продължи да си представя героичната сцена с ритниците.
Дали пък някой няма да го разпознае и после да свидетелства срещу него... Свидетели, ченгета, патрулки, преследвания, престрелки ...
„Запряне, отивам до магазина. Искаш ли още ябълки? Данка каза, че днес са донесли от златната превъзходна.”
„Да, купи. Ще пиша днес до късно.” Отвърна той и избърса лепкавия ябълков сок от брадичката си.
2.
Днес сутринта знаех, че трябва да продължа историята. Снощи бях твърде уморена, за да навляза в подробностите, да побутам лицето Запрян, да го доизмисля. Защо пък писател? Защо да не иска да стане летец, или машинен инженер, или производител на полиетиленови изделия...
3.
Запрян Попгрънчаров беше на 43 години и работеше като счетоводител във „ТЕА-Тенчо Карастанев” ЕООД вече близо 15 години. Той беше изпълнителен, неконфликтен, почти незабелижим дори, за повечето работещи крайно скучен поради отказите да посещава фирмените банкети. Освен това беше непушач, носеше си сандвичи и термос-кана с кафе от вкъщи, което още повече намаляваше вероятността за спонтатен неформален разговор с него в общата кухня или на балкона за пушене.
Запрян беше безразличен към колегите си. Те му се струваха агресивни и напрегнати. С шефовете той имаше чисти и ясни професионални отношения, взаимна поносимост без особена симпатия. Запрян вършеше работата си съсредоточено и коректно, за да може навреме да се прибере вкъщи, да вечеря със съпругата си и да седне пред компютъра да пише.
Запрян мечтаеше да бъде писател. Вече не си спомняше, какъв е искал да стане като малък. Но работата на счетоводител го бе довела до един етап в живота му, когато му се искаше да създаде нещо за останалите. Жена му играеше народни танци в един самодеен състав към читалището. Братовчедка й рисуваше. Съседката бродираше и продаваше гоблените си в Созопол всяко лято. И той би трябвало да има някакъв скрит талант.
Преди 2 години Запрян реши да стане писател.
4.
В автобуса срещу мен стоеше възрастен мъж с дълга, проскубана сивкава коса, в краищата се различаваха още кафеникави нюанси. Беше полу-плешив, с издължено измъчено лице, дълбоки бръчки от носа към устните и високи скули, които му придаваха скалист вид. Косата си представих като последни стръкове трева преди идването на зимата. Сигурно така би изглеждал Запрян, само че с къса коса. Има някакво неудовлетворение в тоя човек, си помислих. Реших да го снимам и вкъщи да си доизмисля лицето, което да вмъкна в разказа ми. Започнах историята снощи преди да си легна, но някак съм на кръстопът сега. Тряват ми по-достъпни прототипи. Извадих мобилния си телефон и уж съвсем между другото направих снимка на мъжа срещу мен.
„Чакай бе, кво правиш там...? Да не ме снимаш?”- попита той с неочаквано писклив глас, който някак не пасна на скалистата ми представа за изстрадалия герой.
„Ами... да, извинете ме... аз щото пиша един разказ и Вие ми разприличахте на главния герой. Аз още си го доизмислям, та реших да Ви снимам... ако нямате нищо против.”- измънках адски смутена с надеждата, че егото му ще прояви милост.
„Какъв е тоя герой?”
„Счетоводител. Но мечтае да стане писател.”- отвърнах с леко анимиран глас, все едно убеждавам някого да купи миксер с допълнителни представки и 25% отстъпка.
„Аз на счетоводител ли ти приличам бе момиче?”
„Всъщност мислех да махна дългата Ви коса, така да се каже.”
„Абе ти що не вземеш да ми дадеш тва телефонче, че да ти изтрия мотивационните снимки. Че проблеми ще има, моето момиче. Знаеш ли, че ми нарушаваш личната свобода, знаеш ли? И ме обиждаш публично!”
„Ама аз не... не исках да Ви обидя. Ей сега ще я изтрия, извинете ме.” Натисках копчетата припряно, усещайки, как хората наоколо ме гледат с подигравателен интерес. Ебати реалната ситуация, ето ти разказ.
„Готово... може да сте спокоен.”
Слязох на следващата спирка.
5.
Запрян излезе от вкъщи 5 минути, след като жена му отиде до магазина. Беше решил да предизвика живота, да направи нещо нетипично, да се зареди с вълнения, които после да навърже във вълнуваща история. Можеше да прати разказа в редакцията на някой вестник, за литературните страници. Представи си го изпринтиран на бели листове с 4 см кант отляво и 5 см отдясно, с подпис на последната страница, един артистично протегнат Попгрънчаров.
На площадката пред блока се бяха събрали дузина тийнейджъри, които слушаха музика на телефоните си и се хилеха живо. „Тия деца ми лазят по нервите. Дали да започна с тях... Не, не, те са досадни, но безобидни. Трябва ми нещо по-опасно.”
Продължи надолу по улицата, после зави в третата вляво. Държеше едната ръка в джоба на джинсите си, другата не знаеше какво да я прави. Трудно му беше да е небрежен. Може би тряваше да вземе чанта, или вестник или черното си куфарче. В края на улицата имаше гараж за ремонт на коли и мотори, където често се събираха разни гаменчета. Можеше пък да излезе нещо. Ще отиде да си поговори с тях, утре пак може да дойде, или след два дни, ама с колата си. Да го приемат за вътрешен.
Спря се пред вратата на гаража, бутна я леко, но тя не се отвори. Отвътре се чуваха удари по ламарина. Запрян се доближи до прозореца, допря нос до стъклото и се опита да различи колко хора има вътре. Изведнъж вратата се отвори и едно младо момче с гащеризон и цигара зад ухото се появи пред него, погледна го втренчено и тъпо, захапа долната си устна, после почеса бръснатата си глава, продължавайки да гледа тъпо. Запрян бе кръстосал ръцете си зад кръста и се чудеше, дали да проговори пръв и по-скоро, какво да каже.
„Абе, търсиш ли някой? Що зяпаш през стъклото?” с провлачен глас попита монтьорът, изплю дъвката си на тротоара и все цигарата иззад ухото.
„Аз... такова, всъщност търсех магазин, ама не познавам улицата... Цигари исках да си купя, та исках да ви питам, де.”. Това е добро начало, помисли Запрян. Ето, демонстрирам общ интерес. Утре ще намина с колата, ще взема цигари.
„Ха, магазин. Абе, чичо, това е гараж бе, тая улица е авто-морга, бе. На ти цигара.”- подаде му наплюнченото Виктори.
„Мерси. Аз ще пообиколя тогава. Имам една кола за оправяне, ама да намина утре вече, а?”
Монтьорът го погледна с пресилена досада, изсумтя авторитетно, почеса пак бръснатата си глава и изчезна зад ръждясалата метална врата.
Запрян се затътри обратно, с едната ръка в джоба, другата държаща цигарата непохватно.
Вкъщи жена му бе сервирала вечерята, новините бяха почнали, а в оранжева порцеланова купа бяха наредени пресни ябълки, сорт „златна превъзходна”.
6.
Запрян иска да напише гангстерска история, като по филмите, мъжка, страшна. Аз пък искам да напиша разказ за Запрян, който пише гангстерска история. Ама никак не обичам гангстерски истории и ми е трудно да пусна Запрян в този лош свят. Не ми се иска обаче да го оставям, защото ми стана симпатичен. Един средностатистичен, непривлекателен (дано мъжът от автобуса сега не ме чуе, че пак ще има обвинения в публична обида) мъж, който търси смисъла в някакъв вид изкуство, спасение от ежедневната скука и повечко адреналин. Иска ми се жената да стане по-активна, да вземе неговото писане по-насериозно, да покажат двамата любовта в малките кутийки.
Тя се казва Жана и е по-млада от него, със симпатично пълно лице, гъсти вежди и широка челюст. Жана е от ония тип шумни и активни дами от малкия град, които непрестанно хвърчат напред-назад, познават съседите, болежките на съседите, пералните и пердетата им, помагат чистосърдечно, клюкарстват още по-чистосърдечно и вечер заспиват уморени от целодневната въртележка от хора и информация. Жана работи в пощата, на гишето за пратки от и за чужбина.
7.
„Как върви писането, Запряне? Пак ли до никое време ще стоиш пред компютъра?” попита Жана с вял интерес, докато превключваше каналите.
„Днес исках да пребия някого, за да довърша разказа.”- механично и безизразно отговори Запрян, боцна си парче домат от салатата, подръпна покривката и дъвчейки проследи изкривяването на лицето на жена си.
„Какво? Абе ти чуваш ли се? Как ще пребиваш хора? Проблеми ли имаш? Нещо в работата... ?” Жана бе по-скоро приятно изненадана от репликата на съпруга си, който винаги бе толкова миролюбив, чак интертен и незаинтересован.
„Не, нямам проблеми. Просто с писането не върви. Не знам, как стават тия неща в живота. Никога не съм се бил, пък и мене не са ме били. Живеем в спокоен квартал. Имаме порядъчни приятели.”
„Е, ти пък да не мислиш, че по филмите всичко наистина някой го е видял. И те си измислят. Защо не пишеш за нещо, което познаваш. В което си добър. Например... история за животни или растения”- окуражително и с неподходящо веселяшки тон предложи Жана.
„За животни?”
8.
Защо си избрах да пиша за Запрян, който иска да пише за гангстери, като нямам и бегла идея, как живее един средностатистически счетоводител. Или един средностатистически гангстер. Трябва ли да правим крачка, дори когато не знаем? И трябва ли незнанието да не бъде опция?
9.
Запрян издърпа одеялото към своята страна и си спомни, че като деца със сестра си изграеха тая игра, винаги когато майка им ги слагаше да спят в голямото легло в спалнята. В тези нощи баща им беше нощна смяна и майката спеше в детската стая. Играта се казваше „Идва зима”. Първо сестра му изкрякваше „Идва зима” и всеки трябваше да дърпа повече одеяло, за да оцелее зимата. После той изврещяваше. Не се смееха, защото играта беше сериозна и изискваше концентрация и сила. Затова и виковете ставаха все по-силни. В един момент майката влизаше, скарваше се рязко и даваше още едно одеяло.
Идва зима. И той подръпна одеялото. Кафявата секция пред него заемаше по-голямата част от северната стена на спялнята. До прозореца на отсрещната стена имаше малък скрин с огледало и плетена на една кука покривчица. Стана му тясно. Да, всичко е заради ония простак от гаража, който беше така недружелюбен. Това писане взе да му става някак тягостно, довеждаше го до границите му и му разкриваше невъзможността да поеме драматургията на ежедневието си.
Ама ми се губи смисълът, като в балонче от комикс си каза той и захапа палеца си, губи ми се смисълът да растем и да не се променяме. Не е оптимално. Така ли ще минат и идните 20 години, 30 години, кога ще умра и как ще умра? И винаги ли ще съм така неспособен да разбия тая оранжерия от добре накладен домашен зарзават. Ебати метафората! Жана къде ми вкара тия мухи за растения и животни, добър съм бил. Добър. Риба в консерва, ей тва съм. Преварен.
10.
Запрян се роди от скуката, именно от моята невъзможност да променя деня си. Запрян бе крясъкът, че ставам скучна на себе си.
11.
Сутринта той се бръснеше бавно вече 20 минути, когато Жана му напомни, че закъснява за работа. Изми лицето си, сложи одеколон по зачервените бузи, а очите му се насълзиха от паренето на алкохола по почти раздраната кожа. Облече сакото си, взе кутията със сандвичи и куфарчето и тръгна за работа. Пред входната врата чакаше мъж.
„Добро утро, г-н Попгрънчаров.”
„Добро утро... познаваме ли се?” отвърна шокиран Запрян.
„О, да, мисля, че имаме да разрешим един проблем с Вас, ако обичате.”
Двамата се качиха в червената лада, паркирана на отсрещната улица.
„Не обръщайте внимание на колата, елементарна стратегия за отвличане на вниманието.” Усещайки, че подобна реплика е добър повод за възникване на някакъв вид симпатия, тайственият мъж сбърчи вежди и каза един тон по-остро: „Отиваме в механата на Воденичаря. На улица Раковска, знаете я вероятно”.
След 20 минути пътуване, разпънати в тягостно мълчание върху плюшените седалки на ладата, те влязоха в кръчмата, където сервитьорът автоматично им поднесе две чаши с уиски, а след това издърпа пердетата, така че настана неестествен сумрак.
Мъжът се прокашля, наведе поглед и изрече бавно и отчетливо:
„До нас достигна информация, че пишете за нашите двама колеги, с големите пушки, които убиха друг колега, за да вземат неговата пушка, жена му и колата му. Освен това възнамерявате да дадете написаното на вестниците. Предполагам, че имате достатъчно добро оправдание, г-н Попгрънчаров.”
„Но... откъде знаете това? Аз действително написах всичко това, но си го измислих. Аз съм писател, бога ми!” Запрян бе пребледнял и отпи голяма глътка от уискито, задави се, кашля около минута и накрая с пресипнал глас попита: „Кой Ви каза всичко това?”
„Ха, значи все пак признахте. Виждате ли онова момиче на масата в ъгъла?”
12.
Двамата се обърнаха едновременно към мен и погледите ни се засякоха. Запрян премигваше и бърчеше чело. Паникьосана извадих телефона си и трескаво написах sms: „vidqha me”, който изпратих на първия номер в указателя ми: Адриана. Не смеех да вдигна глава, когато след минута получих отговор: „kyde si be?” .
В разказа. Аз бях в разказа.
13.
Запрян се приближи до масата и попита без особена емоция в гласа си:
„Защо си казала на тайствения господин, какво и за кого пиша? И откъде изобщо знаеш кой съм?”
„Всъщност и аз като теб нямам представа, от къде той е разбрал.” Мигах срещу него и стисках десния си палец от притеснение. „Ако искаш мога да копирам всичко и с едно натискане по клавиатурата да го изтрия.” Стана ми смешно от заплашителната нотка в последната ми реплика, особено когато проследих несхващащия и объркан поглед на Запрян.
„Добре, но какво ще стане с мен?”
„Ти трябва само да ми обещаеш, че ще продължиш да пишеш. Но моля те, нека този път да не е за гангстери. Измъчи ме, честно! И аз нямам идея, какво да ги правим тия пушки и престрелки.”
„Еми, тя и Жана това каза. Добре, съгласен съм.”
„Излизаме ли?”
„Излизаме.”
Copy/Delete.
14.
Запрян Попгрънчаров беше на 43 години и работеше като счетоводител във „ТЕА-Тенчо Карастанев” ЕООД вече близо 15 години.
Преди 2 години Запрян реши да стане писател.
С почти ритуална старателност той подреждаше принтираните страници от лявата страна на клавиатурата. От дясно се подреждаха страниците, които имаха нужда от още някаква корекция: печатна или правописна грешка, която му даваше повод да остане по-дълго пред монитора.
